TOP-TOURS - SOCIETY

Човечеството тачи безброй неща, живее и умира стремейки се към тях. Но само едно е Онова, за Което още не е открита дума и неусетно, без да подозира умирайки и раждайки се върви неотменно към целта.
( 06.07-82г)
Единствената опасност за индивида е прагматизма, който гради смъртта. Единствено духът обезсмъртява битието.
В едно общество, където социалния правов ред толерира лилипутите, няма място за Гъливер, дори ако той може да премести планините в тяхна чест и за тяхна слава.
Красотата, заради която човешкият живот носи единствения смисъл не е външен израз, а душевно състояние.Макар и обществото да се развива в името и по законите на красотата, последната си остава винаги относителна и субективна.Красотата съществува дотолкова и в такива форми, доколкото е адекватна с душевността на субекта, който я възприема.Тук въпроса се свежда не само до ценностите изградени в съзнанието, а до духовния свят, чиито компоненти творят.Следователно човешкият прогрес съществува благодарение на оцеляващи, а не на създаващи се от прогреса душевности.
Тя е красота, ако се приема като такава.Но като такава може да я вижда само непредубедено-посредствения, дилетанта, запазил самобитно чувство към света. За останалите тя е форма на външен израз, която носи наслади от консумирането й - не от създаването й.
( Боже мой, каква божествена истина).
На базата на традиционното възприемане на света, всяко възпроизводство, носещо обогатяване на обществото( в частност личността) допуска и производство, разхищаващо колосални ресурси за отрицанието т.е. за унищожаването на същото това общество. От тази паралелна закономерност класически устроеното общество не може да излезе. Естествено така светът върви към гибел. Хората си остават еднакво бедни/ в общия смисъл на думата/, обогатява се само отрицанието. Колкото по-рафинирано е отрицанието, толкова по-жалка е личността, а от там и смисъла на съществуването. Навярно Бог ще съкрати живота преди човечеството да осъзнае абсурдността му.
Животът е изкуство, а най-голямо изкуство е да създаваш личности. Защо тогава със Сезифово упорство се мъчим да изградим една универсална програма за да я прилагаме тотално в образователната система? Та нима творецът, който и да е той, твори изкуство, направляван от някаква програма?
/ Тази трябва да е концепцията в педагогиката.Учителят трябва да е творец/
/ Да вярвам в истината, която е толкова относителна - това е заблуда / .
В какво се състои истината? В какво трябва да вярвам? Да вярвам в нещо без да съм го усетил, без да са го видели очите ми - това е лицемерие.Но може да вярвам в нещо,което не е мое виждане,а придобито - това е още по - опасно, погрешно.
Тогава?
Истината е заложена в човека. Колкото повече човек защитава своята индивидуална същност, толкова по-голяма е истината, която вижда.Върху човека въздействат много фактори, не може да се запази абсолютно индивидуален, затова и няма абсолютна истина.Към абсолютното може да се приближи само онова поколение, което ще бъде адекватно с духът на обществото.Но духът на обществото е атрибут на концепциите на старото поколение.Следователно, старото поколение трябва да се учи от младото. Какъв парадокс! Но уви, голяма, "велика" истина.
Ето къде е бъдещето. Всяко отклонение ще донесе гибелни анахронизми!
28 юни 1982г.7 часа сутринта.
Ако обществото "ражда", то може да роди и гениален изрод, та нима в него е истината? / Хитлер, Наполеон, Македонски/
Да изработим една прагматична истина и да казваме, че тя е истината на времето - това е догматизъм. Най-малко ние, възрастните, можем да кажем истината на времето. Ако нашата истина не облагородява духът, не ощастливява младото поколение, ако тази истина не отговаря на самите нас, а на това какво искаме да бъдем /или не бъдем/ следователно това не е истина на времето, а само заблуда и кретенизъм.
Времето има само една истина и тя не се измисля, още по -малко открива. Тя се носи. Тя е заложена в младото поколение. Тя е резултат от божественото начало с още "неоткрити" комуникационни връзки на младия "индивид" с най-съвършенните, най-възвишени, най-същностни ценности постигнати от старото поколение.
Бог не се нуждае от нашите молби и възхвали,но вършейки го, това ни напомня за Него и за присъствието Му в Неговото творение, което ни обкръжава и което носи единствено хармония в душата ни, за да я облагородява с най-възвишени чувства.
Аз не съм честолюбив. Повече приятел би могъл да ми бъде сакатия, дрипав просяк, който показва своя физически недъг за да се прехранва, отколкото президента Петър Стоянов, който скрива своя духовен недъг за да осакатява.